Френски и финландски композитори

ЖАН БАТИСТ ЛЮЛИ ( 1632 - 1687 )

Жан Батист Люли
Жан-Батист Люли (френски: Jean-Baptiste Lully, италиански: Lulli, Giovanni Battista) - френски композитор от италиански произход от епохата на Барока, дворцов композитор на крал Луи XIV. Счита се за основоположник на френската опера. Създава "Психея" , "Артемида" и др.
Син на италиански мелничар, Люли получава първите си уроци по музика от монах францисканец. През 1646 г. заминава за Париж, където става учител по италиански на племенницата на краля Ан Мари Луиз д'Орлеан. Ан Мари изпада в немилост през 1652 г. и след нейното заминаване Люли е принуден да търси ново поприще в двора. Бързо печели доверието на краля и още през 1653 г. бива назначен за кралски композитор на инструментална музика (Compositeur de la musique instrumentale). През периода 1664 - 1671 г. работи съвместно с Молиер. През 1672 г. създава първата си опера, която жъне успех сред публиката. Постепенно се налага като основополжник на френската класическа опера, произведенията му се радват на голяма популярност. Умира през 1687 г. в Париж.


ЖАН ФИЛИП РАМО ( 1683 - 1765 )

Жан Филип Рамо
Жан-Филип Рамо (на френски Jean-Philippe Rameau) е най-значимият френски композитор и теоретик на музиката от Бароковата епоха.
Рамо е син на органист, познавал е нотите, преди да се научи да чете. Учи в йезуитско училище. На 18 години е пратен от баща си в Милано, Италия да дообогати музикалното си образование. След завръщането си постъпва като цигулар в оркестъра на Монпелие, служи като органист в Дижон, Клермон-Феран, Лион. През 1722 се установява в Париж. Пише музика за парижките театри, съчинява духовни и светски произведения, в 1745 става придворен композитор.
Отначало Рамо композира предимно камерна музика - сюити за клавесин, концерти за клавесин и оркестър, за флейта и оркестър и др. С голяма известност се ползват неговите клавесинни пиеси: "Тамбурин", "Кокошката", "Египтянката", "Нежни жалби" и др.
Когато се посвещава на операта, Рамо е надхвърлил 50 години, но бързо успява да се утвърди и да бъде признат за най-бележит композитор на Франция. Голяма роля за популяризирането на неговото творчество изиграва Волтер, който оценява високо, подобно на енциклопедиста д'Аламбер, композиторското дарование на Рамо и му дава прозвището "нашия Орфей". Първата опера на Рамо е по сюжет на Волтер - "Самсон" (1732). Тя не е поставена, поради протеста на църквата срещу използването на библейски сюжет в театъра. В 1733 г. за първи път е изпълнена неговата опера "Иполит и Ариция" по сюжет от "Федра" на Расин. Тогава се ражда славата на Рамо като оперен композитор.
Рамо е създател на нов стил в оперното изкуство. В своето музикално-сценично творчество той използва различни жанрове: лирическа трагедия (продължавайки традицията на Люли), комедия-балет, опера-буфа. Подобно на своя по-млад съвременник Глук, Рамо се стреми към синтез на музиката и драмата; той развива различни типове речитативи, използва оперния оркестър за засилване на драматическото и колористическото начало в операта (при изобразяване на природни явления, катастрофи, военни епизоди). За шедьоври се смятат лирическите му трагедии «Иполит и Ариция» (1733), «Кастор и Полукс» (1737), "Бореади" (неизпълнявана приживе). Други значими негови произведения са оперите "Дарданюс" (1739), "Платея" (1745), "Зороастър" (1749), "Заис" (1748), "Паладини" (1760)... За връх в музикално-сценичното творчество на Рамо е призната операта-балет «Галантни Индии» (1735), която и до днес се изпълнява с голям успех.
Паралелно с композирането върви работата на Рамо в областта на музикалната теория (особено на хармонията). Като теоретик Рамо публикува «Трактат за хармонията» (1722), «Нова теоретическа система на музиката» (1726) и др. съчинения. Той с право е считан за един от основоположниците на класическото теоретическо музикознание.
След смъртта на Рамо неговата слава задълго е засенчена от славата на Глук като реформатор на операта. През целия 19 век музиката на Рамо е забравена и почти не е изпълнявана (макар че внимателно са я изучавали Ектор Берлиоз и Рихард Вагнер). Едва в началото на XX в. значението на Рамо и музиката му започва да нараства. Днес той е признат за велик френски композитор, видна фигура в музикалната епоха между Франсоа Купрен и Ектор Берлиоз.
Пълните събрани съчинения на Рамо в 18 тома са издадени в Париж в периода 1895-1914 г. под редакцията на Камий Сен-Санс.


ДЖАКОМО МАЙЕРБЕР ( 1791 - 1864 )

Джакомо Майербер
Джакомо Мейербер (5 септември 1791 – 2 май 1864) е бил известен оперен композитор, роден в Германия и първият голям изразител на Гранд Операта.
Мейербер е роден в еврейско семейство в Тасдорф, близо до Берлин, Германия с името Йакоб Лийбман Бер (Jacob Liebmann Beer). Неговият баща е бил изключително богатият финансист Якоб Юда Херц Бер (1769-1825) и неговата майка, Амалия Лийбман Майер Вулф (1767-1854) също произхожда от заможния елит. Другите им деца са Вилхем Бер, астроном, и Михаел Бер, поет.
В детството си е бил пианист-вундеркинд, отрано съчинявал опери и във връзка с това прекарва десет години във Венеция, където изучава италианския оперен стил и приема италианското име Джакомо.
Музиката на Майербер е забранена по време на нацисткия режим и оттогава не успява да си завърне популярността, която има през живота на нейния автор, макар че опити за поставяне на Майербер на сцена се правят. Често изтъквани причини за непопулярноста на композитора в наши дни са грандиозността на неговите опери.


ЕКТОР БЕРЛИОЗ ( 1803 - 1869 )

Ектор Берлиоз
Луи Ектор Берлиоз (на френски: Louis Hector Berlioz) е френски композитор романтик. Той е най-известен със своите творби „Фантастична симфония“ (Symphonie Fantastique, 1830) и „Реквием“ (Requiem, 1837).
Учи композиция и хармония със стипендия във вила Ди Медичи в Италия. През този период се сприятелява с Николо Паганини, Ференц Лист и други представители на романтичната традиция. По-късно поддържа дружески отношения и с Йожен Дьолакроа, Теофил Готие, Рихард Вагнер. Известен в съвременните си среди на изкуството със своя ексцентризъм и емоционална неуравновесеност, Берлиоз дирижира "Траурно-триумфалната симфония" по улиците на Париж през 1840 с осем килограмова сабя в ръка. Смята се, че Фантастичната симфония е плод на неговите собствени преживявания след употреба на опиум.
Създава амбициозен и мащабен стил на композиране. Неговият "Те Деум" е написан за хор и оркестър от неколкостотин изпълнители.
През 60-те и 70-те години на 20 век музиката на Берлиоз е отново популяризирана, най-вече с усилията на британския диригент Колин Дейвис, който записва всички негови произведения.


ШАРЛ  ГУНО ( 1881 - 1893 )

Шарл Гуно
Шарл Франсоа Гуно, роден на 18 юни 1818 г. в Париж, е син на талантливия, но неуспял художник Франсоа Луи Гуно, който умира когато Гуно е на 4 години. Неговата майка Виктория – също художник – продължава да води майсторските класове на баща му като същевременно преподава и уроци по музика.
Гуно показва талант и като художник, и като музикант. Той започва да композира на 12-годишна възраст и изоставя живописта заради музиката, когато е на 13 . Неговото решение отчасти е повлияно и от спектакъла на Моцартовия „Дон Жуан”, който силно го впечатлява.
При постъпването си в Консерваторията през 1836 г., Гуно вече се радва на голям успех. Три години по-късно той печели желаната от него Награда на Рим. И открива, че все повече се интересува от Вечния град. Започва сериозно да изучава религиозната музика на 16 век. Нейната красота пробужда у Гуно интереса към религията и го поставя през трудния избор дали да встъпи в лоното на църквата, или да продължи да пише светска музика.
През 1843 г. Гуно се връща в Париж, за да приеме поста на музикален директор на Капелата за чуждестранни мисии. Все още лутайки се из религиозни дебри, той става послушник в Манастира на кармелитите
през 1847 г. Но не приема религията като своя професия, а някои започват го наричат „флиртуващият монах”.
Гуно отлично съзнава, че операта е единствената, която може да донесе успех на френски композитор. Той прави своя дебют през 1850 г. със „Сафо”. Следват я няколко по-незначителни опери. През 1852 г. Гуно се жени за Ана Цимерман. С помощта на своя тъст – прочутия пианист Пиер Цимерман – той си осигурява престижна позиция и титлата суперинтендант на обучението по пеене на общинските училища в Париж. Разчитайки на тази служба, Гуно отново се съсредоточава върху операта. Започва да работи върху „Фауст” през 1856, а междувременно през 1858 създава Le Medecin malgré lui („Лъжедокторът”). Заради изключителния успех на „Фауст” през 1859 г., Гуно заслужено се превръща в най-известния композитор във Франция. Неговата адаптация на Гьотевия „Фауст” става най-популярното му произведение в Европа и в САЩ.
В последните години от живота си композиторът напразно се опитва да постигне отново успех с оперите си. Той пише 13 опери, но любимата му сред тях – „Савската царица” – не е приета добре от критиката. Музикалните критици в Европа оценяват много високо „Мирей” (1863) и „Ромео и Жулиета”(1864), но те така и не достигат популярността на „Фауст”.
Малко преди смъртта си Гуно се връща към религиозната музика.
Умира на 18 октомври 1983 г.


ЖАК ОФЕНБАХ ( 1819 - 1880 )

Жак Офенбах
Офенбах е именит френски композитор, създал голям брой (над 100) музикално-сценични произведения, предимно оперети. Той с право си е спечелил името „баща на операта“. Музиката на Офенбах се отличава с изключителната си мелодическа красота, с изящността си, с кипящия хумор, с жизнерадостта и грацията си. В основата на неговите творби е залегнала мелодиката на френския градски фолклор и макар че не само той го е използувал (същото правят и редица други композитори в жанра на комичната опера), никой като Офенбах не го е поднасял в такъв художествен вид. Неговата мелодическа изобретателност е неповторима. Същевременно композиторът притежава изумителното дарование да осмива всичко отрицателно в съвременния му обществен и политически живот, да иронизира нравите и неустойчивия морал на управляващата класа. Офенбах прави това по различен начин: понякога леко и безобидно, понякога остро и хапливо, с непримиримостта на честния творец.
Жак Офенбах е роден на 21 юни 1819 г. в Кьолн. От ранно детство започва да учи музика и проявява изключителното си дарование. На 12 години той свири великолепно на виолончело и родителите му решават да го изпратят да учи в Парижката консерватория. Отначало Керубини отказва да го приеме, защото не е французин. Когато обаче го чува да свири, той го взима за свой ученик по композиция. След завършването на образованието си Офенбах се установява на постоянно местожителство в Париж и скоро се превръща в истински парижанин. Отначало той опитва кариерата на концертиращ артист, а после става оркестрант в Опера комик. През 1849 г. е назначен за диригент на Театър франсез. Тогава прави и първите си завоевания в творчеството.
През 1855 г. Офенбах става директор на театър „Буф Паризиен“, а по-късно и негов собственик. Той започва да поставя преди всичко свои произведения. Тук композиторът намира собствената си стихия. Той пише весели буфонади, едноактни оперети и др. През 1858 г. се изнася първата му голяма оперета „Орфей в ада“, която има фантастичен успех. (За двайсет години само в Париж се изнася 900 пъти.) Следва една непрестанна поредица от оперети, почти всички приемани бляскаво от публиката, между които „Хубавата Елена“ (1864), „Синята брада“ (1866), „Парижки живот“ (1866), „Херцогиня Геролщайн“ (1867), „Перикола“ (1868) и мн. др. Тези оперети донасят голяма слава на своя автор. Популярността на Офенбах расте непрестанно, за да достигне своя връх при откриването на Световното изложение в Париж през 1867 г., когато композиторът си съперничи по признание и известност с гостуващия по това време във френската столица Йохан Щраус-син. Катастрофата от 1871 г. докарва разорение и за Офенбах. Той заминава за Америка, където печели препитанието си с изнасяне на градински концерти. След завръщането си във Франция, Офенбах отново започва да пише оперети, между които: „Мадам Фавър“ (1878) — неговата стотна оперета, „Дъщерята на барабанчика“ (1879) и др., които имат висока художествена стойност. В последните години от живота си композиторът страда от сърце. Последното негово произведение е операта „Хофманови разкази“.
Офенбах умира на 4 октомври 1880 г. в Париж.


ЦЕЗАР ФРАНК ( 1822 - 1890 )
Цезар Франк
Цезар-Огюст-Гийом-Юбер Франк (на френски: César-Auguste-Jean-Guillaume-Hubert Franck) е композитор, органист и преподавател по музика от белгийски произход, определян като една от най-значимите фигури за френската класическа музика от 19 век.
Цезар Франк е роден в Лиеж, Белгия. Неговият баща имал амбицията да го превърне в концертриращ пианист. Започва обучението си в консерваторията на Лиеж, след което, през 1837, отива в Парижката консерватория. След завършването ѝ през 1842 той за кратко се връща в Белгия, но през 1844 отново се завръща в Париж, където се установява до края на живота си.
През първите си години в Париж Франк преживявал от преподавателска дейност - както частно, така и в академични учебни заведения. В същото време той е и органист - от 1847 до 1851 в църквата „Нотд Дам дьо Лорет“, а след това - от 1851 до 1858 - в „Сен Жан - сен Франсоа“. През това време той се сприятелява с френския органов строител Астрид Кавайе-Кол и усъвършенства техниката си на органист и импровизатор.
През 1858 той става органист в новоосветената базилика „Сен-Клотид“, където той свири до края на живота си. Неговата първа серия от органови композиции, издадена чак през 1868, когато той е на 46, съдържа и неговата „Голяма симфония“ („Grande piece Symphonique“), която е определяна за най-добрата му творба за орган. Франк е и професор по орган в Парижката консерватория от 1872 до края на живота си. Негови възпитаници са Винсен д'Инди, Ернест Шосон, Луи Виерн и Хенри Дюпард. Като органист той е известен с импровизаторските си умения, на базата на които той написва дванадесетте си основни органови творби. Поради това той често е определян като вторият по значимост композитор на органова музикаслед Й.С.Бах. Неговите композиции, определяни от мнозина като най-добрите френски за столетието, поставят основите на френския органов симфоничен стил, а в частност неговата „Голяма симфония“, една 25-минутна творба, е като първообраз за органовите симфонии на Шарл-Мари Видор, Луи Виерн и Марсел Дюпре.
Много от композициите на Франк са изградени върху цикличната форма - метод за постигане на единство в няколко различни части, в които основните теми са построени върху един мотив. Основните мелодични линии се повтарят ясно във финала. В музиката си Франк акцентира върху контрапункта, използвайки хармоничен език, типичен за времето на Романтизма, което показва силното му влияние от композитори като Ференц Лист и Рихард Вагнер.
Колкото и да е необичайно за композитор от величината на Франк, неговата слава се дължи преди всичко на малкото композиции, които той написва в последните си години: Симфоня в ре-минор (1886-88), Симфонични вариации за пиано и оркестър (1885), Прелюдия, хорал и фуга за пиано (1884), Соната за виола и пиано в ла-мажор (1886) и Пиано квинтет във фа-минор. Една от най-известните му къси композиции е мотетът Panis angelicus, първоначално изпълняван от тенор, а днес най-често от сопран.
През 1890 Франк претърпява автомобилна катастрофа. Малко след това той написва три хорала за орган. Умира няколко месеца след катастрофата в следствие на усложнения, предизвикани от инцидента. Погребан е в гробището на Монпарнас, Париж.


КАМИЙ СЕН-САНС ( 1835 - 1921 )

Камий Сен-Санс
Сен-Санс е бележит френски композитор, създал през втората половина на XIX и първите две десетилетия на XX в. огромно творчество във всички области на музикалното изкуство. Той е написал 13 опери, от които най-значителни са „Самсон и Далила“, „Етиен Марсел“ и „Асканио“, балети, три оратории (най-ценната от тях „Потопът“), кантати, меси, три симфонии, симфонични поеми, сюити, инструментални концерти, камерно-инструментални пиеси и ансамбли, пиеси за орган, песни и др. Сен-Санс е автор на редица музикално-теоретични трудове, на изследователски съчинения от разните области на музиката (а и не само от музиката), на монографични студии и др. Сред тях трябва да се посочат ценните книги „Музикални портрети и спомени“, „Хармония и мелодия“, „Материализъм и музика“ и др. Наред с Цезар Франк Сен-Санс е един от създателите на френската национална музикална школа, изиграла решителна роля за изграждането на френския национален музикален стил. Своя творчески път композиторът започва под влиянието на Берлиоз и Лист, но после си изработва свой личен почерк и музикален език, а изкуството му придобива дълбоко национален характер. Ромен Ролан дава следната характеристика на Сен-Санс: „Срещу бесния порой на Рихард Щраус се възправя латинското изкуство на Сен-Санс — иронично и ведро. Неговият изящен почерк, неговата богата трезвост, изобретателната му грациозност, която прониква дълбоко в душата и я обхожда във всички й ъгли, ни заставят да се наслаждаваме на хубав език и на красива, честна и ясна музикална мисъл.“
Шарл Камий Сен-Санс е роден на 9 октомври 1835 г. в Париж. Своето изключително дарование той проявява от най-ранно детство и още десетгодишен изнася първия си публичен концерт на пиано. Музикалното си образование Сен-Санс получава в Парижката консерватория, където учи при известния на своето време композитор Фроментал Халеви (1799–1862) — автора на популярната опера „Еврейката“ (1835), а по-късно и при прославения Шарл Гуно. На 17 години Сен-Санс вече е написал първата си симфония, по повод на която Берлиоз отбелязва с присъщата си находчивост. „Този младеж знае всичко, на него не му достига само едно — неопитност.“
През 1855 г. Сен-Санс завършва консерваторията. Първоначално той работи като църковен органист, а после се отдава на концертна дейност. Скоро си спечелва име на един от най-добрите пианисти. Здрави приятелски отношения се завързват между него и Лист, които дават плодоносни резултати в творчеството му. По негов пример композиторът създава своите симфонични поеми „Фаетон“, „Чекръкът на Омфала“ и „Танц на мъртвите“; също така в памет на Лист той написва най-ценното си симфонично произведение — Третата симфония с орган. Сен-Санс е свързан с искрено приятелство и с редица френски композитори, като Бизе, Франк, Делиб и др.
Най-значителните си творчески успехи Сен-Санс завоюва през седемдесетте години. Тогава написва прочутия си Концерт за виолончело (1873) — един от най-хубавите в цялата виолончелова литература, — симфоничните си поеми, Четвъртия концерт за пиано, Третия концерт за цигулка, операта „Самсон и Далила“ (1877) др. След това се зареждат оперите „Хенрих VIII“ (1883), „Прозерпина“ (1887) и „Асканио“ (1890, със сюжет из живота на Бенвенуто Челини), Третата симфония, Петият концерт за пиано и др. Заедно с музикалните си творби Сен-Санс написва редица комедии, от които най-популярната е „Спазмите на писателя“, научни трудове: „Загадки и мистерии“, „Какво е миражът“, „Театралните декори в древния Рим“ и др.
Сен-Санс умира на 16 декември 1921 г, в Алжир.


ЛЕО ДЕЛИБ ( 1836 - 1891 )

Лео Делиб
Делиб е изявен френски композитор от втората половина на миналия век. Неговото творчество обхваща предимно жанровете на музикалния театър — опери и балети. Музиката на Делиб е извънредно мелодична, пълна с грация и елегантност, написана с високо професионално майсторство, богата хармонически и с много оригинална и цветиста инструментация. Делиб създава своите опери в духа на френската лирична опера и произведенията му обогатяват този жанр. Най-важно обаче е делото на Делиб в друга област на музикално-сценичното изкуство. Той е един от композиторите, който успя чрез творчеството си да възвърне отново интереса към балета — един полузабравен жанр по това време. Неговите балети особено „Копелия“ и „Силвия“ и сега заемат челно място в репертоарите на оперните театри. Чайковски е ценял извънредно много Делиб, като го смятал за най-талантливия френски композитор след Бизе.
Лео Делиб е роден в Сен Жермен дю Вал на 21 февруари 1836 г. От малък се занимава с музика и през 1848 г. постъпва в Парижката консерватория, където отначало учи при Адолф Адам. Седемнадесетгодишен, той работи като пианист в Театр Лирик в Париж. Там именно се насочва към театралните жанрове. Още преди да е навършил двайсет години, Делиб е вече автор на операта „Въглища за две су“, която се посреща радушно от публиката. След това той пише и други опери, като „Старите пазачи“, „Градинар и управител“, но в тях още се чувствува влиянието на неговия учител: През 1865 г. Делиб става хормайстор на парижката Гранд опера. Още на следната година операта поставя балета „Ручеят“, написан съвместно с Минкус и игран с голям успех.
Първото значително произведение, в което Делиб разкрива изцяло големия си талант и показва личния си стил, е балетът „Копелия“ (1870). Скоро след това той поднася на слушателите и първата си ценна опера „Царят го каза“. През 1876 г. композиторът завършва и втория си балетен шедьовър „Силвия“. С него славата му на композитор преминава границите на родината му.
Широкото признание донася на Делиб през 1881 г. професорско място в Парижката консерватория. Две години по-късно той завършва най-зрялата си творба — операта „Лакме“. Педагогическата му работа в консерваторията намалява доста творческата активност на Делиб, но почестите към него стават по-големи и той е приет за член на Френската академия.
Лео Делиб умира на 16 януари 1891 г. в Париж, без да успее да завърши последната си опера „Касия“.


ЖОРЖ БИЗЕ ( 1838 - 1875 )

Жорж Бизе
Жорж Бизе е роден в Париж на 25 октомври 1838 г. Музиката е генетично заложена в него – родителите му са музиканти и развиват вродения му талант. На осемгодишна възраст Бизе е обявен за дете-чудо, на девет - постъпва за обучение в Парижката Консерватория. Тук той получава наставления от бележити френски музиковеди и композитори – Чарлз Гоно, Жак Халви и др. Бизе се превръща в брилянтен пианист, проличават качествата му на композитор.
На 19 години той заминава за Рим, където прекарва три плодотворни лета. Завръща се в Париж през 1860 г. Това е периодът, в който Бизе създава операта "Перлените рибари" по поръчка на директора на Театър Лирик. Операта е приета много добре, всички са единодушни – младият композитор е обещаващ.
През 1865 г. Жорж Бизе се запознава във влака със Селест Венард - тази жена го впечатлява с колоритния си характер и най-вероятно именно тя е прототип на Кармен от едноименната опера. Селест оказва влияние върху Бизе, запознава го с творчеството на младия композитор Себастиян Ирадие, който Бизе очевидно харесва, младата госпожица дори купува пиано в дома си, на което Жорж твори. Връзката им обаче си остава платонична. Тя се разпада след като през 1869 г. Бизе сключва брак с дъщерята на своя професор от Консерваторията Жак Халви – Жанвиев. Синът им – Жак се ражда през 1872 г. Въпреки това бракът на Бизе не го удоволетворява, той не е щастлив. В творчеството му се наблюдава спад, той има здравословни проблеми, изпада в депресии. От този период датира композицията за пиесата на Алфонс Доде "L’arlesienne", както и операта в едно действие "Djamileh". Тези творби намират противоречив отзвук и имат частичен успех. При все това сигурен в таланта на Бизе, Камил дьо Льокл, директор на Опера Комик, го наема с поръчение за опера на име "Кармен".
От 1873 г. Бизе работи над музиката към образа на страстната, своенравна, първична, самонадеяна, жизнена и поради всичко това възхитителна и безсмъртна циганка Кармен. Помагат му либретистите Хенри Мелхак и Людовик Халви, братовчед на жена му. За съжаление още в процеса на работа се появяват противоречия – либретистите смятат, че бруталната сексуалност на циганския живот трябва да бъде смекчен за пред публиката. Бизе и вече подбраните актьори стоят зад оригиналната версия. Намесват се и двамата директори на Опера Комик – Камил дьо Локъл застава твърдо зад Бизе. В тази обстановка Бизе пренаписва либретото 13 пъти. Той е изключително недоволен от отношението към творбата му.
Оригиналната "Кармен" е представена на публиката за първи път на 3 март 1875 г. В последствие операта е поставена повече от 45 пъти в Опера Комик. Въпреки това Бизе стига до заключението, че никой не разбира творбата му.
Жорж Бизе умира на 3 юни 1875 г., само три месеца след премиерата на "Кармен". Причина за смъртта е влошеното му здраве, но някои твърдят, че провалът на композицията на живота му е действителната причина. Така Бизе недоживява сбъдването на думите на Чайковски: "Кармен ще се превърне в най–популярната опера!". Не доживява признанието, което идва от всички известни композитори, музиканти, философи, литературоведи – Щраус, Гоно, Ницше, Чайковски, Пучини, Дебюси, Брамс и мн. др. Въпреки това 125 години след написването на "Кармен", тя продължава да бъде една от най-поставяните опери в света, като улавя публиката именно в онзи магичен свят, който Бизе се е стремил да постигне. Така творчеството му намира разбиране, а името му остава живо във вековете. 


 КЛОД ДЕБЮСИ ( 1862 - 1918 )

Клод Дебюси
Дебюси е гениален френски композитор, създател и най-голям представител на течението импресионизъм в музиката. Със своето творчество той тласка развитието на музикалното изкуство по нови пътища. Дебюси е композитор-новатор, разкрил нови изразни средства. В произведенията си той пресъздава мислите и настроенията с една нова чувствителност. Новаторството му се изявява навсякъде: и в областта на хармонията, и в ритмиката, и в инструментацията, и особено в мелодическото начало. Композиторът проявява изключителна смелост и по отношение на музикалната форма. Неговият музикален език е извънредно самобитен, ярък и образен. Дебюси притежава изключително майсторство да рисува картини от живота и природата, да нахвърля различни душевни настроения, да предава на слушателя своите впечатления и преживявания с вълнуваща убедителност. Той е автор на много творби от различни жанрове: операта „Пелеас и Мелизанда“, мистерията „Страданията на свети Себастиян“, симфоничната сюита „Морето“, прелюда „Следобедът на един фавн“, ноктюрните за оркестър „Облаци“, „Празници“ и „Сирени“, рапсодии, камерна музика, клавирни пиеси, песни и мн. др. В тези произведения звуковата живопис играе съществена роля и всичко е предадено с префинена естетичност. Музиката на Дебюси е чисто френско изкуство, за което той е бил наречен „Клод дьо Франс“.
Клод Ашил Дебюси е роден на 22 август 1862 г. в Сен Жермен ан Ле. Произхожда от семейството на дребен търговец. Единайсетгодишен, Дебюси постъпва в Парижката консерватория, където учи пиано при Мармонтел и теория при Ернст Гиро. Скоро той придобива отлична пианистична техника. На 18 години Дебюси става домашен пианист на меценатката на Чайковски Надежда фон Мек, което му дава възможност да посети Русия. Младият музикант остава със силни впечатления от руската музика и особено от творчеството на Мусоргски.
През 1884 г. Дебюси завършва консерваторията. С кантатата си „Блудният син“ той спечелва Римската премия и веднага заминава за Италия. Там създава няколко произведения, но атмосферата на Вила Медичи не му допада; престоят му в Рим започва да му се струва като заточение. Измъчван от творчески противоречия, Дебюси пише на свой приятел: „Нямам никакво желание да вървя по старите утъпкани пътеки, а да тръгна по нови още нямам сили…“ Той напуска Рим радостен, че отново ще заживее пълнокръвно в Париж. Първите творби, в конто показва, че е открил „новите пътеки“, са „Ариети“ по текстове на Пол Верлен, „Поеми“ по Шарл Бодлер, двете очарователни „Арабески“ за пиано, Малка сюита за пиано и др. В тези творби проличават блясъкът и своеобразието на таланта на Дебюси. С прелюда за оркестър „Следобедът на един фавн“ по едноименната поема на поета-символик Стефан Маларме Дебюси привлича вниманието на всички музиканти. Обаче композиторът дружи повече с поети и художници, отколкото с музиканти. В салона на Маларме той се сприятелява с Бодлер, Верлен, които оказват влияние върху възгледите на младия композитор, а той все повече се увлича в търсенето на нови, по-съвършени форми и изразни средства. Редят се нови творби — Струнният квартет, ноктюрните за оркестър, операта „Пелеас и Мелизанда“, сюитата „Морето“, симфоничната картина „Иберия“ и др. Особено интересни са и клавирните му произведения — чудесната „Бергамаска сюита“, 24-те прелюда, изумителни по красота и оригиналност, „Детският кът“ и др.
През последното десетилетие на живота Дебюси пътува доста често, за да присъствува на свои концерти или да гастролира като диригент — в Германия, Австрия, Русия, Англия. В края на живота му неговата продуктивност значително намалява.
Дебюси умира на 26 март 1918 г. в Париж.


МОРИС РАВЕЛ ( 1875 - 1937 )

Морис Равел
Равел е един от най-големите и най-оригинални френски композитори от началото на настоящия век. Творчеството му, образец и съвършенство по отношение на професионално майсторство, е изградено върху основата на френския и испанския музикален фолклор. Равел е композитор с ярък и подчертано индивидуален личен стил. Музиката му се отличава с ясна мелодичност, строгост и стройност на музикалната форма, изящество, богатство на хармоничния език и бляскава и колоритна оркестрация. Звуковата палитра на Равел бележи едно от връхните постижения на оркестровата звучност от това време. Произведенията му притежават най-добрите черти на френското музикално творчество. Равел е автор на голям брой композиции от почти всички области на музиката: операта „Испански час“, операта-балет „Детето и вълшебствата“, балета „Дафнис и Хлоя“, хореографската поема „Валс“, Испанска рапсодия, „Болеро“, концерти за пиано (единия за лява ръка), „Циганка“ — рапсодия за цигулка и оркестър, благородни и сантиментални валсове, Интродукция и алегро за арфа, „Гробът на Купрен“, инструментални пиеси, камерна музика, песни и мн. др.
Морис Равел е роден на 7 март 1875 г. в град Сибур. От малък проявява музикалните си наклонности и 14-годишен вече учи в Парижката консерватория — пиано при Ш. Берио и композиция при Габриел Форе. Като студент той написва първите си зрели произведения, в които проличава силната индивидуалност на младия композитор. В началото на творческия си път Равел пише в духа на импресионизма на Дебюси. По-късно неговата музика значително се отделя от това направление. У Равел могат да се открият и черти на неокласицизма, но той не се придържа съвсем определено към нито едно от тогавашните течения. През първия период на неговото творчество — до Европейската война — композиторът създава първата си опера „Испански час“, балета „Дафнис и Хлоя“, Испанска рапсодия и мн. др., а след това — втората си опера „Детето и вълшебствата“, „Болеро“, „Валс“ и др. Огромното майсторство на Равел проличава и в уникалната по своята вдълбоченост оркестрация на „Картини от една изложба“ от Мусоргски. Със своето творчество той оказва силно влияние на много композитори, като Мануел де Файа, Бела Барток и др. и дава насоки за нови търсения.
Морис Равел умира на 28 декември 1937 г. в Париж.


ФИНЛАНДСКИ КОМПОЗИТОРИ

ЯН СИБЕЛИУС ( 1865 - 1957 )

Ян Сибелиус
Ян Сибелиус е първият финландски композитор осъществил органическа връзка между финската национална музика с достиженията на световната музикална култура. Той е признат за най-видният, след Григ композитор от страните на Северна Европа, а като симфоник си остава и в наши дни недостижим измежду композиторите от този регион.
Сибелиус е работил плодотворно в почти всички музикални жанрове: написал е 7 симфонии, Концерт за цигулка, 11 симфонични поеми, редица оркестрови сюити, хорови и солови песни, музика към драматични спектакли по пиеси на Шекспир, Метерлинк, Стриндберг и др.
През 1903 г. Сибелиус написва две нови произведения, допринесли извънредно много за неговата световна слава - концертът за цигулка и оркестър в ре минор и музиката към драмата "Куолема" с най-популярната й част "Тъжен валс". Драмата "Куолема" (в превод - Смърт) е написана от Арвид Ярнефелт, съвременник на Сибелиус, финландски писател, привърженик на реалистичните традиции на Л. Н. Толстой. Пиесата "Куолема" вероятно отдавна щеше да бъде забравена, ако Сибелиус не бе написал своята проникновена музика, състояща се от 6 кратки фрагменти за струнен оркестър. Един от тях - скръбно-елегичният валс, съпровождащ началната сцена на драмата рисува тъжнотото прощаване с живота на старата жена, майка на главния герой. Пред смъртта тя е обкръжена от спомените за далечната младост: приготовленията за бала, валсиращите фигури в бяло...Музиката на валса вдъхновено възпроизвежда атмосферата на задушевния танц, тясно вплетен с предсмъртните предчувствия на героинята.
Композиторът отново оркестрирал този път за голям оркестър музиката на "Тъжния валс" и скоро тя заела своето достойно място в симфоничния репертоар на много оркестри. "Тъжен валс" е един от класическите образци за симфонизация на битова музика. По тънкото усещане за жанра той може да се сравнява с "Валса" на Равел или с валса от музиката към "Маскарад" на Хачатурян.