Германски композитори

ГЕОРГ ФРИДРИХ ХЕНДЕЛ ( 1685 - 1759 )

Георг Фридрих Хендел
Георг Фридрих Хендел (на немски Georg Friedrich Händel, 23 февруари 1685 - 14 април 1759) е немски композитор от епохата на Барока, водещ в оперните композиции, също композиции на оратории и кончерти гроси. По-голямата част от живота си прекарва във Великобритания, като става поданик на британската корона на 22 януари 1727. Едно от най-известните му произведения е оратория Месия.
Георг Фридрих Хендел е роден през 1685 година в град Хале в Бранденбург-Прусия, в семейството на Георг Хендел и Доротея Хендел (по баща Тауст). Бащата, който е 63-годишен при раждането му, е известен бръснар-хирург, работил и във владетелските дворове на Саксония-Вайсенфелс и Бранденбург.
Според Джон Мейнуоринг, първият биограф на Хендел, той „изпитва толкова силна склонност към музиката, че баща му, който винаги е искал той да учи гражданско право, имал причина за притеснение. Той строго му забранил да се занимава с какъвто и да е музикален инструмент, но Хендел намерил начин да си достави тайно малък клавиркорд в една стая на тавана на къщата. Там той се промъквал постоянно, докато семейството му спи.“
Още от малък Хендел свири добре на клавесин и тръбен орган. Според легендата, при свое посещение във Вайсенфелс той привлича вниманието на херцог Йохан Адолф I, докато свири на църковния орган. По негово настояване баща му дава разрешение да започне да взима уроци по музикална композиция и клавирна техника при органиста Фридрих Вилхелм Захов. При него Хендел научава за хармонията и съвременните стилове, анализира и копира нотни записи. Понякога той замества учителя си при служби в лутеранската църква, в която работи. През 1698 година Хендел свири пред пруския крал Фридрих I, като в Берлин се запознава с композитора Джовани Батиста Бонончини. През 1701 година се среща с Георг Филип Телеман, по-късно известен композитор, с когото го свързва близко приятелство.
През 1702 година, според желанието на баща си, Хендел започва да учи право в Университета в Хале, но успява да получи назначение като органист в местната протестантска катедрала.
Положението му в Хале изглежда не задоволява Хендел и през 1703 година той се премества в Хамбург, приемайки мястото на цигулар и клавесинист в оркестъра на тамошната опера. Там той се запознава с музикантите Йохан Матесон, Кристоф Граупнер и Райнхард Кайзер. През 1705 година поставя първите си опери „Алмира“ и „Нерон“, а през 1708 година – „Дафне“ и „Флориндо“. Не е сигурно дали Хендел режисира сам тези постановки.
Според Мейнуоринг, през 1706 година Хендел пътува до Италия по покана на тосканския принц Фердинандо Медичи, но това сведение е недостоверно, тъй като през 1703 или 1704 година Хендел се запознава в Хамбург с неговия брат Джан Гастоне Медичи.
Във Флоренция Георг Фридрих Хендел се запознава с либретиста Антонио Салви, с когото по-късно си сътрудничи. Според слуховете по това време има и любовна връзка с певицата Витория Таркини. Оттам той заминава за Рим и, тъй като тогава операта е забранена в Папската държава, композира църковна музика, пример за която е известният псалм „Dixit Dominus“ (1707). Той пише и множество кантати в пасторален стил за музикалните сбирки на кардиналите Пиетро Отобони, Бенедето Памфили и Карло Колона. Две оратории, „La Resurrezione“ и „Il Trionfo del Tempo e del Disinganno“, са преставени в тесен кръг пред Франческо Мария Русполи и Пиетро Отобони, съответно през 1709 и 1710 година.
„Родриго“, първата опера на Хендел, която, макар и незряла, е изцяло в италиански стил, е поставена във Флоренция през 1707 година. Операта „Агрипина“ по либрето на кардинал Винченцо Гримани е поставена за пръв път във Венеция и се играе 27 пъти, рядко за времето си постижение. Тя демонстрира забележителна зрялост и утвърждава репутацията на Хендел като оперен композитор.
През 1710 отива в Лондон, където през 1712 се заселва за постоянно и става дворцов композитор на Кралица Анна с годишна заплата от £200. През 1711 г. с голям успех е представена неговата опера „Риналдо“, която е един от шедьоврите му. През 1726 за пръв път е изпълнена операта му „Сципион“.
През 1726 Хендел е помолен да напише четири химна за коронацията на Крал Джордж II.
В периода 1720 - 1728 е директор на Кралската музикална академия, за която пише близо 20 произведения, сред които „Юлий Цезар“ и „Александър“. Дълго време работи в Кралската опера в Ковънт Гардън, където са поставени за пръв път много от неговите опери; за нея пише оперите „Алцина“, „Ариоданте“, операта-балет „Аталанта“, пасторала „Ацис, Галатея и Полифем“. Други по-известни произведения на Хендел са оперите „Роделинда“, „Тамерлан“, „Ксеркс“, „Адмето“, „Фарамондо“, „Идоменей“ и ораториите „Херкулес“, „Самсон“, „Юда Макавей“, „Теодора“, „Естер“. С голяма популярност се ползват неговите инструментални произведения „Музика на водата“ и „Фойерверкова музика“, двата сборника с „Кончерти гросо“, оп. 3 и оп. 6 и концертите за орган.
На 13 февруари 1726 г. композиторът се сдобива с британско гражданство.
Композициите на Хендел включват 42 опери, 29 оратории и повече от 120 кантати, трио и дуети (общо около 2000 арии), камерна музика, голям брой църковни произведения, оди и серенади и 16 концерта за орган. Най-известното му произведение, ораторията „Месия“ с нейния хор „Алелуя“, е сред най-популярните произведения за хорална музика и днес се свири често около Коледа. Също популярни са опус 3 и 6 на кончерти гроси и концертът за орган и оркестър „Кукувицата и славеят“, където отделни музикални пасажи са свирени така, че да наподобяват вокалните обхвати на двете птици.


ЙОХАН СЕБАСТИАН БАХ ( 1685 - 1750 )

Йохан Себастиан Бах
Йохан Себастиан Бах (на немски: Johann Sebastian Bach) е немски композитор и клавирен майстор, признат за един от най-великите гении в световната музикална история. Представител е на немската музикална школа и музикалното изкуство в периода и стила Барок. До днес са оцелели и каталогизирани над хиляда Бахови произведения, а друга, навярно по-малка, част е изгубена. Приживе е почитан най-вече като виртуозен изпълнител на орган и клавесин. В творчеството му са представени всички значими тогавашни жанрове, освен операта, и е признат майстор на полифонията. След смъртта на Бах, музиката му бързо излиза от мода и се изпълнява все по-рядко, но през 19-ти век интересът към нея се засилва, благодарение на някои ентусиасти, най-известен сред които днес е Феликс Менделсон Бартолди. Творчеството на Бах оказва силно влияние върху музиката на поколения композитори и изпълнители след него, включително и през 20-ти век. Педагогическите произведения на Бах се използват по предназначение и до ден-днешен. Йохан Себастиан Бах е най-малкото дете в семейството на музиканта Йохан Амброзиус Бах и Мария Елизабета Лемерхирт, осмо по реда на раждане, но шестото, което успяло да порасне, тъй като 3 от децата им умират малки. Баща му е изпълнител на цигулка и клавесин, както и органист в църквата Св. Георги в Айзенах. Родът на Бах става известен с музикалните си таланти още през първата половина на 17 век. За родоначалник на рода се счита хлебарят Файт Бах, който живее в Тюрингия. Много от дедите на Йохан Себастиан са професионални музиканти. През този период Църквата, местните власти и аристокрацията поддържат музикантите, особено в Тюрингия и Саксония. Бащата на Бах живее и работи отначало в Ерфурт, а по-късно в Айзенах, като придворен и градски музикант. По това време в града живеят около 6000 жители. Работата на Йохан Амброзиус включва организирането на светски концерти и изпълняването на църковна музика.
Когато през 1694 г. Йохан Себастиан навършва 9 години, умира майка му, а осем месеца по-късно — баща му, който малко преди това се жени отново. По-големият брат, Йохан Кристоф, който работи като органист в съседния град Ордруф, взима момчето при себе си. Йохан Себастиан постъпва в гимназия, а брат му го обучава да свири на орган и клавир. Йохан Себастиан обича много музиката и не пропуска възможност да свири или да изучава нови произведения. Известен е следният разказ, илюстриращ страстта на Бах към музиката: Йохан Кристоф пази в шкафа си тетрадка с ноти на известни по това време композитори, като Фробергер, Керл, Пахелбел, но въпреки молбите на Йохан Себастиан, той не му дава да я разгледа. Младият Бах успява веднъж да извади от заключения шкаф тетрадката и в продължение на половин година на лунна светлина преписвал нотите. Когато работата е приключена, по-големият брат намира копието и го отнема.
Докато учи в Ордруф под ръководството на брат си, Бах се запознава с творчеството на съвременните му южнонемски композитори — Йохан Пахелбел, Фробергер и други. Вероятно се запознава също и с трудовете на композиторите от Северна Германия и Франция.
На 15-годишна възраст, поради хубавия си сопранов глас, Бах се премества в Люнебург, където в периода 1700—1703 г. учи в певческата школа „Св. Михаил“. Задържат го и след като загубва гласа си, тъй като могат да го използват и като цигулар. През този период той получава възможността да се запознае с творбите на много големи майстори на епохата, поради богатата музикална библиотека там. По това време той посещава Хамбург — най-големия град в Германия, както и Целе (където на особена почит е френската музика) и Любек, където има възможност да се запознае с творчеството на тогавашни знаменити музиканти. В Любек Бах слуша произведения на прочутият композитор Йохан Райнкен, а вероятно разглежда и операта. По това време Бах пише и първите си произведения за орган и клавир. Освен хоровото пеене а капела, Бах вероятно се обучава да свири на тримануален орган, клавесин цигулка и виола. Тук получава и първите си знания по богословие, латински, история, география и физика, а вероятно започва да изучава и френски и италиански език. В школата Бах има възможност да общува със синовете на известни северно немски аристократи и известни органисти, сред които Георг Бьом в Люнебург и Йохан Райнкен и Николаус Брунс в Хамбург. През този период Бах разширява познанията си за съвременните композитори, сред които знаменитият и като органист Дитрих Букстехуде, когото той много уважава.
През периода 1703—1708 г. е органист в църквите Нойекирхе в Арнщат и Блазиускирхе в Мюлхаузен.
Между март и септември 1703 г., след завършването на обучението си, получава длъжността придворен музикант при ваймарския херцог Йохан Ернст III. Не e известно точно какво влиза в служебните му задължения, но най-вероятно е музикален изпълнител, иначе през тези седем месеца служба във Ваймар би се разнесла славата му. След това Бах е поканен да се грижи за органа в църквата „Св. Бонифаций“ в Арнщат, намиращ се на 180 км от Ваймар. С този древен немски град семейството на Бах има стари връзки. От август Бах заема поста органист на църквата. Налага му се да работи едва 3 дни седмично, а заплатата му е относително висока. Освен това, инструментът е поддържан в добро състояние и е настроен по новата система, разширяваща възможностите на композитора и изпълнителя. През този период Бах създава множество произведения за орган, в това число знаменитата „Токата и фуга ре минор“.
Семейните връзки и пристрастеният към музиката работодател не успяват да предотвратят напрежението между Йохан Себастиан и властите, което възниква през тези няколко години. Бах е недоволен от нивото на подготовка на певците в хора. Освен това, през октомври 1705 г. Бах получава четириседмичен отпуск и заминава за Любек, за да се запознае с изпълненията на Дитрих Букстехуде. Първият биограф на Бах Йохан Форкел пише, че Йохан Себастиан е изминал над 400 км пеша, за да слуша изтъкнатия композитор, но днес някои изследователи подлагат този факт на съмнения. През този период вероятно чува и големият траурен концерт, даден на 2 декември 1705 г., по повод смъртта на император Леополд I. Бах обаче е така увлечен, че забавя връщането си, с което предизвиква недоволството на властите. Той се прибира в Арнщад едва на 7 февруари 1706 г. На 21 февруари 1706 г. е призован в консисторията за просрочване на отпуската. Бах обаче не се извинява, тъй като счита, че заместникът му изпълнява службата му достатъчно добре. Освен това началниците на Бах го обвиняват в представяне на „странен хорален съпровод“, смущаващ общината, както и в неумение да ръководи певческия хор. Последното обвинение изглежда не е безоснователно. Бах не се отличава с организаторски талант и не му се отдава да ръководи добре хора, нито да поддържа дисциплина. Дори се стига до бурна сцена и сбиване с ученика му Гайерсбах, но двамата бързо са разтървани от други ученици. Консисторията настоява открито да заяви дали ще се занимава с хора или не, той поисква да отговори писмено, но така и не го прави до следващото заседание.
Всички налични данни сочат, че в обикновения живот Бах е приветлив и скромен човек. Въпреки това не могат да бъдат пренебрегнати раздразнителността му или това, че понякога късно се сеща за своето право и прави от някоя дреболия голяма история. Баховата справедливост, безпристрастност и обективност са известни. Така например, когато някоя енория плаща твърде малко за строеж на някой орган, Бах се застъпва да се доплати на майстора. Или когато трябва да оцени майсторството на други, дори когато не е в добри отношения с тях, той го прави почтено. Бах винаги запазва достойнството си, дори когато се обръща с молби до крале, въпреки почтителният тон, характерен за епохата.
На въпроса, как се стига толкова далеч в изкуството, Бах отговаря: „Трябваше да бъда прилежен; който е така прилежен, ще може да стигне също така далеч“.
Бах изпитва истинско уважение към великите си съвременници. Той така и не успява да се срещне с Хендел при нито едно от завръщанията му в Германия, но цял живот съжалява, че не го познава. Той преписва негови кантати, на Телеман, както и на множество негови съвременници и по-стари автори. В това личи респектът на Бах към другите композитори, чието творчество изключително много цени.
Във финансовите въпроси Бах е педантичен и пестелив. Той е прям в паричните въпроси, но това е разбираемо с оглед на многочисленото му семейство. В това отношение му помага и съпругата му, която не позволява също прахосничеството. Тази черта на Бах явно не е съвсем непозната, поради което дори му навлича веднъж клеветата, че е корумпиран при приема на кандидати в интерната. В писмото си до Ердерман от 1729 г. той не може да скрие яда си, че нея година жителите на Лайпциг не щат да мрат, поради което той губи близо 100 талера от погребална такса. В същото време той е изключително гостоприемен.
Бах се бори за бюргерското си съществуване, но не и за всеобщото признаване на изкуството си. Той намира за естествено само признанието, което светът му отдава като майстор на органа и клавесина. Той дори и не очаква признание за непреходността на творчеството си — в него той просто изразява това, което вълнува душата му. Бах не прави нищо за популяризиране и запазване на своите кантати и пасиони. Не е негова заслугата, че те са стигнали до нас. Но именно това прави творчеството му безподобно и изпълнено с възвишеност, тъй като то не е създадено от стремеж тогавашният вкус да го признае. Самият Бах не осъзнава величието и превъзходството на творбите си. Той най-вероятно не е можел и да мечтае или предполага, че в бъдеще ще стане символ на музиката на своята епоха.
Когато Бах твори, той не размишлява дали хористите ще могат да изпълнят творбите му или дали хората в църквата биха го разбрали. Неговото верую е дълбоко религиозно — той твори за прослава на Бог. Нерядко украсява собственоръчно композициите си със „Само Господу слава (Soli Deo Gloria)“ или „Исусе, помогни (Jesu Juva)“.
Лудвиг ван Бетховен възкликва за Бах: „Не поток, а море!“ (на немски „Bach“ означава „поток“). Може би тези думи най-добре отразяват дълбочината и мащабността на неговото творчество. Композиторът създава хиляди музикални творби (духовни и светски) във всички съвременни нему музикални жанрове, с изключение на операта. Последният, редом с Хендел, велик представител на бароковата музика, довежда до съвършенство изкуството на полифонията, съчетава блестящо и преосмисля традициите на италианската, австрийската, немската и френската музикална школа.
Основно внимание Бах отделя на религиозната музика, особено на кантатата. Връх в неговото творчество са т. нар. „Пасиони“ за хор и оркестър — музикални кантати — оратории, разказващи за последните дни на Иисус Христос. Автор е и на много акапелни творби. Бах е известен също с инструменталните си концерти. Много важна част от неговото творчество са клавишните пиеси, много от които са замислени с чисто образователна насоченост — сборникът „Ана Магдалена“', английските и френските сюити, „Добре темпериран клавир“ (или както е по-популярно в България — „Добре темперирано пиано“, представлявайки своеобразна апология на темперирания строй) и „Изкуството на фугата“. И до днес много от творбите на Бах са настолно учебно помагало на инструменталистите — от начинаещи до усвояващи висшите тънкости на изпълнителското изкуство. Композициите на Бах оказват огромно влияние върху по-късните композитори. Откъси от негови творби често се използват във филмовата музика.
Приживе Йохан Себастиан Бах е познат и известен предимно като музикален изпълнител — органист, цигулар, концертмайстор, диригент. Прочут е и като музикален механик — изработва различни музикални инструменти, „свирещи“ часовници и т. н. Композициите му обаче остават „затворени“ в кръга на публиката, пред която са изпълнявани на местата, където работи и скоро след смъртта му те са забравени извън тесните професионални кръгове. Въпреки това остава историческата заслуга на Бах, свързана с въвеждането на т. нар. „темпериран строй“, който е в основата на цялата последваща музика, особено клавирната, чак до наши дни.
След смъртта на Бах, музиката му бързо излиза от мода и се изпълнява изключително рядко, макар и да не е абсолютно забравена. Например има сведения, че Лудвиг ван Бетховен при учителят си Кристиан Готлиб Нефе изучава „Добре темпериран клавир“, наричайки го „музикална Библия“.
Карл Фридрих Целтер (1758—1832) провокира любовта към Бах у знаменитият писател Йохан Волфганг фон Гьоте и съвсем младият Феликс Менделсон Бартолди (Целтер е музикален учител на последния). Гьоте пише, че Бах „е поет от най-висока класа“, както и „След като претеглим всичко, което би могло да свидетелства против него, този лайпцигски кантор представлява божието явление: ясно и все пак необяснимо“, при което допълва „Ти доста труд ми създаде, но пък на бял свят те извадих“ (9 юни 1827 г.). След като Гьоте чува „Добре темпериран клавир“ в изпълнение за орган пише: „Казах си: сякаш вечната хармония разговаряше със себе си, както може би се е случвало в сърцето на Бога малко преди сътворението на света. Така бях развълнуван дълбоко в себе си и ми се струваше, нямам, нито са ми нужни уши, най-малкото очи и всякакви други сетива“ (21 юни 1827 г.). Когато младият Менделсон му гостува през май 1830 г., трябва много да му свири Бах. Същата година Целтер организира изпълнение на Баховите мотети.


КРИСТОФ ВИЛИБАЛД ГЛУК ( 1714 - 1787 )

Кристоф Вилибалд Глук
Глук е един от най-значителните представители на оперното творчество от XVIII в., извършил в него голяма реформа. Той се стреми да превърне италианската опера сериа (сериозна опера) в истинско музикално-драматично произведение, изчистено от всички намерили място в нея безсмислени украшения на празното виртуозно пеене, които тогава вече са се превърнали в самоцел. Глук смята, че мястото на безсъдържателните традиционни колоратури и брилянтни рулади в операта трябва да се заеме от строгата и съдържателна мелодия. Арията не е само бляскав и ефектен вокален номер, а музикален момент, в който се разкриват със средствата на музиката емоционалните състояния на героите. Глук твърди, че музиката в едно оперно произведение трябва да подсилва чувствата и настроенията на поезията и да бъде в услуга на драматургичното развитие на действието. Тези тенденции композиторът влага в някои от своите произведения, които сам нарича „опери-реформи“ и именно тези опери стават прототип на по-късно създадената музикална драма. Глук написва над 100 опери на немски, френски и италиански език. Най-ценни са обаче оперите от последния, от реформаторския период на неговото творчество, които и до днес влизат в репертоарите на оперните театри — „Орфей“ (1762, Виена), „Алчеста“ (1767, Виена), „Парис и Елена“ (1770, Виена), „Ифигения в Авлида“ (1774, Париж, през 1857 г. преработена от Рихард Вагнер), „Ифигения в Таврида“ (1779, Париж, преработена от Рихард Щраус) и др.
Кристоф Вилибалд Глук е роден на 2 юли 1714 г. в Ерасбах, Бавария. Първоначално той живее в Прага. Там изкарва прехраната си като черковен певец, а вечер свири в увеселителни заведения и учи при големия композитор Бохуслав Чернохорски, наречен „чешкият Бах“. През 1736 г. Глук заминава за Виена, за да продължи образованието си, а следната година вече е в Милано и става ученик на прочутия композитор Джовани Самартини. По това време младият композитор се насочва към оперното творчество и завоюва първите си успехи в тази област на музиката. Голямото дарование на Глук ярко се проявява в създадените няколко опери и той си спечелва голяма известност. През 1746 г. заминава за Лондон, след това работи като диригент в Хамбург, а от 1750 до 1772 живее във Виена. От Виена започва най-плодотворният период на Глук. След отиването си в Париж той още по-дълбоко навлиза в реформаторското си дело и е вече в апогея на своята слава. Неговото творчество предизвиква ожесточени спорове. Публиката се разделя на две: „глукисти“, т.е. поддръжници на новите течения, и „пичинисти“ (от името на популярния по това време в Париж италиански композитор Николо Пичини), т.е. привърженици на традиционната италианска опера. В края на краищата Глук спечелва борбата, но чак след създаването на операта си „Ифигения в Таврида“.
През 1779 г. Кристоф Вилибалд Глук се завръща във Виена, където живее до края на живота си — 15 ноември 1787 г.


ЛУДВИГ ВАН БЕТХОВЕН ( 1770 - 1827 )
Лудвиг Ван Бетховен
Лудвиг ван Бетхо̀вен  (на немски: Ludwig van Beethoven  [ˈluːdvɪç fan ˈbeːthoːfn], понякога Лудвиг ван Бето̀вен) е немски класически композитор, представител на виенската школа, важна фигура в преходния период между класицизма и романтизма. Смятан за един от най-великите композитори в историята на музиката, той вдъхновява множество композитори, музиканти и слушатели поколения наред. 
В повечето източници се посочва за рождена дата 16 декември 1770 г., като се има предвид, че е бил кръстен на 17 декември 1770 г. в град Бон. Семейството му е от фламандски произход. Дядо му Лудвиг е придворен капелмайстор на курфюрста Клеменс Август в Бон, а баща му Йохан — певец (тенор) в ерцхерцог-архиепископската капела, също в Бон. Майка му, Мария Магдалена, винаги е описвана като нежна и тиха жена с добро сърце. Лудвиг се обръща към нея като към „най-добрия ми приятел“. Мария Магдалена ражда седем деца, четири от които умират в ранна детска възраст, а Лудвиг е най-възрастният от трите оцелели момчета.
Необикновеният музикален талант на Бетховен се проявява още в ранно детство. Баща му (човек с подчертана склонност към алкохола) започва да се грижи за неговото развитие по насилствен и безсистемен начин. На 26 март 1778 г. в Кьолн осемгодишният Лудвиг изнася първия си концерт пред публика. Баща му, в желанието си да го представи като новия Моцарт, обявява, че синът му е шестгодишен. Поради това Бетховен винаги се е смятал за по-млад от действителните си години. Дори когато значително по-късно той вижда кръщелното си свидетелство, отказва да повярва и го приписва на родения две години по-рано и починал като дете негов брат Лудвиг Мария.
Освен баща си младият музикант има и други учители в Бон, като най-значителен от тях и с известно влияние върху Бетховен е К. Г. Нефе — отлично школуван музикант и човек с жив дух, многостранно развит. Чрез него Бетховен се запознава с творчество на Йохан Себастиан Бах и особено с неговото „Добре темперирано пиано“. Под ръководството на Нефе Бетховен композира и първите си три клавирни сонати, отпечатани през 1783 г. в крамеровия “Magazin”.
През същата година Нефе пише в музикален вестник за младия Бетховен: „Ако това дете продължава да се развива така, без никакви пречки ще се превърне във втори Моцарт.“
През юни 1784 година по препоръки на Нефе, Лудвиг е назначен за органист в курфюрската капела. Тогава той е на 14 години. Тази служба му позволява да разшири кръгозора си, да се запознае с нови хора като семействата на Рейс и фон Бройнинг, цигуларят Карл Аменда, д-р Франц Вегелер и други, с които остава приятел за цял живот.
У дома малко по малко Лудвиг замества баща си. На първо място финансово, тъй като алкохолизмът на Йохан все повече пречи на работата му като тенор. Младият Бетховен се чувства отговорен за двамата си по-малки братя и това чувство не го напуска до края на живота му ,което води често до сериозни конфликти.
Курфюрстът Максимилиан Франц, също впечатлен от таланта на Бетховен, го изпраща през 1787 г. във Виена, за да се запознае с Моцарт и да задълбочи музикалното си образование. Моцарт отказва на Бетховен частни уроци като посочва, че е зает. Неговият престой там продължава не повече от две седмици. Почти веднага след пристигането му в началото на април баща му го уведомява, че състоянието на болната му от туберкулоза майка се е влошило и настоява да се завърне незабавно в Бон. След смъртта на Мария Магдалена същата година алкохолизмът на Йохан се влошава и през 1789 г. е уволнен от капелата. Грижата за по-малките братя ляга върху плещите на младия Лудвиг.
През 1792 г. Бетховен се премества да живее във Виена, където бързо се прочува като пианист виртуоз. Взима уроци от Йозеф Хайдн, Албрехтсбергер и Салиери. Все още не е известен като композитор. Във Виена концертира като пианист и пише музика до влошаването на слуха си.
Освен от прогресивна загуба на слуха композиторът страда и от остра форма на тинитус. Напуска Виена и заживява в Хайлигенщад през 1802 година. Глухотата му пречи да общува, затова Бетховен или чете по устните на хората , или ги кара да пишат на хартия , но никога не отговаря на глас , защото не е искал другите да разберат , че слухът му е увреден. Пише Хайлигенщадско завещание - писмо до братята си Карл и Йохан, за да им съобщи, че слухът му се влошава и да им завещае инструментите си. "С радост очаквам смъртта", пише Бетховен.
Умира на 56-годишна възраст във Виена на 26 март 1827 г. по време на гръмотевична буря. Според виенския патолог Кристиян Райтер дългогодишното му страдание и смъртта са причинени от оловно натравяне.
На погребението на Бетховен на 29 март 1827 г., присъстват между 10 000 и 30 000 души.
Ранен период: Бетховен подражава на великите си предшественици Йозеф Хайдн и Волфганг Амадеус Моцарт, като в същото време опитва нови неща в работата си. Някои от най-важните му пиеси през този период са "Първа" и "Втора симфония", първите му шест струнни квартети, първите му два концерта за пиано и първите двадесет сонати, включващи известните "Лунна соната" и "Pathétique".
Среден период : Този период в творчеството на Бетховен започва с неговото оглушаване и е белязан с творби на теми като героизъм и борба. В този период, въпреки напредващата му глухота, са създадени много шедьоври на класическата музика. Средният период включва шест симфонии (Nos. 3 – 8), последните три концерта за пиано и единствения концерт за цигулка, пет струнни квартета (Nos. 7 – 11), много сонати за пиано (включително "Der Waldstein" и "Апасионата"), както и единствената опера на Бетховен - "Фиделио".
Късен период : Този период започва около 1816 г. и продължава докато композиторът спира да твори през 1826 г. Последните му творби са виско ценени заради интелектуалната си дълбочина, наситеност и изразяване. Тук се включват "Девета симфония", "Missa Solemnis", последните шест струнни квартета и последните пет сонати.
Бетховен пише общо девет симфонии (последната с хор по текст на Шилер ), пет концерта за пиано и оркестър, концерт за цигулка и оркестър и други; Операта "Фиделио", увертюрите "Леонора", "Егмонт", "Кориолан", "Тържествената меса". Има и много клавирни творби - 32 сонати, 10 сонати за цигулка, 16 струнни квартета, вокални пиеси и др.
Бетховен силно изменя характера на някои музикални форми и жанрове. В сравнение с творчеството на предшествениците и съвременниците му неговите симфонии и музикални произведения са изградени в по-големи по мащаб форми, съдържат по-интензивна разработка на тематичния материал и конфликтност между отделните теми и епизоди. В някои от творбите му са отразени идеите на Френската революция.


КАРЛ МАРИЯ ФОН ВЕБЕР ( 1786 - 1826 )

Карл Мария фон Вебер
Карл Мария Фридрих Август (Ернст) фон Вебер (на немски: Carl Maria von Weber; 18 или 19 ноември 1786, Ойтин — 5 юни 1826, Лондон) е барон, немски композитор, диригент, пианист и основоположник на немската романтическа опера.
Вебер е роден в семейство на музикант и театрален предприемач, вечно потопен в различни проекти. Детството и младостта му преминават в странствания по градовете на Германия с малката театрална трупа на баща си. Поради това не може да се каже, че тогава получава систематична и задълбочена музикална подготовка. Първият учител по пиано, при когото Вебер се занимава по-продължително, е Гешкел, а по теория - Михаел Хайдн.
През 1798 г. се появяват първите произведения на Вебер — малки фуги. След това той става ученик на органиста Калхер в Мюнхен. По-подробен курс по теория на композицията Вебер впоследствие минава с абат Фоглер, като негови съученици са Мейербер и Готфрид Вебер. Първи сценичен опит на Вебер е операта „Die Macht der Liebe und des Weins“ (Силата на любовта и виното). Макар и в ранната си младост да пише много, първия му успех е операта „Das Waldmädchen“ (1800, Горското момиче). Операта на 14-годишния композитор е представяна на много сцени в Европа и в Русия. Впоследствие Вебер преработва тази опера, която под името „Силвана“ дълго се задържа на много оперни германски сцени.
Написва операта „Peter Schmoll und seine Nachbarn“ (1802, Петер Шмол и неговите съседи), симфонии, сонати за пиано, кантатата „Der erste Ton“ (Първият тон), операта „Абу Хасан“ (1811), дирижира оркестри в различни градове и изнася концерти.
През 1804 г. работи като диригент в оперните театри на Бреслау, Бад Карлсруе, Щутгарт, Манхайм, Дармщат, Франкфурт, Мюнхен, Берлин и др.
През 1805 г. написва операта „Рубецал“ по приказката на И. Музеус. През 1810 написва опера «Силвана», а през 1813 вече ръководи оперния театър в Прага.
1814 — — става популярен след съчиняването на войнственните песни постихове на Теодор Кернер: «Lützows wilde Jagd», «Schwertlied» и кантатата «Kampf und Sieg» (1815) по текст на Волбрук по случай битката при Ватерло. Написаните после в Дрезден юбилейна увертюра, меси в es и g, кантати имали много по-малък успех.
1817 — оглавява и до края на живота си ръководи немскя музикален театър в Дрезден.
1819— още през 1810 г. Вебер обръща внимание на сюжета «Фрайшютц» («Волният стрелец»); но едва сега започва да пише опера по този сюжет, обработен от Йохан Фридрих Кинд. «Вълшебният стрелец», както става името на операта, е поставена през 1821 г. в Берлин под диригентството на автора, предизвиква небивал фурор, и славата на Вебер достига своя апогей. «Нашият стрелец попадна право в целта» — пише Вебер на либреттиста Кинд. Бетховен, удивен от произведението на Вебер, казва, че не е очаквал това от толкова «мек» човек и че Вебер не трябва да спира да пише опери. Само за няколко месеца «Вълшебният стрелец» е изнесена 50 пъти, още същата година е поставена в много германски театри, а скоро след това нейната популярност преминава границите на страната. В България тя е изнесена за първи път през 1930 г. в Софийската народна опера под диригентството на Херман Щанге в постановка на режисьора Хр.Попов. Преди «Вълшебният стрелец» през същата 1821 година е поставена операта «Прециоза» по драмата на Волф, с музика на Вебер.
1822 — по предложение на Виенската опера композиторът написва рицарско-романтичната «Еврианта» (за 18 месеца). Но успехът на тази опера не е така блестящ, като ««Вълшебният стрелец» ». Последното произведение на Вебера е операта «Оберон», след постановката на която в Лондон през 1826 г. той заболява и скоро умира.
Вебер с право се счита чисто германски композитор, дълбоко разбиращ същността на националната музика и извел немската мелодия до високо художествено съвършенство. Той в течение на цялата си дейност остава верен на националното направление, и в неговите опери лежи фундамента, на който Вагнер построява «Танхойзер» и «Лоенгрин». Особено в «Еврианта» слушателя е обхвнат именно от тази музикална атмосфера, която се усеща в произведенията на Вагнер от средния период. Вебер се явява блестящ представител на романтическото оперно направление, което в двадесетте години на XIX век е в своята сила и което по-късно намира последовател у Вагнер. Даровитостта на Вебер изобилства в трите му последни опери: «Вълшебният стрелец», «Еврианта» и «Оберон». Тя е изключително разнообразна. Драматическите моменти, любовните, тънките черти на музикалния изказ, фантастическия елемент — всичко е достъпно за широкото дарование на композитора. Най-различни образи са представени от този музикален поет с тънка чувствителност, с изключителни превъплъщения, със завладяваща мелодичност. Патриот по душа, той не само разработва народните мелодии, но и създава свои в чисто народен дух. Рядко неговата вокална мелодия в бързо темпо съдържа известна инструменталност: тя като че не е написана за глас, а за инструмент, за който техническите трудности са по- достъпни. Като симфонист, Вебер владее оркестровата палитра до съвършенство. Неговата оркестрова живопис е пълна с въображение и се отличава със своеобразен колорит. Вебер е главно оперен композитор; симфоничните му произведения, писани за концертни изяви, отстъпват на оперните му увертюри. В областта на песните и инструменталната камерна музика, а именно съчиненията за пиано, композиторът оставя забележителни образци. На Вебер също принадлежат незавършената опера «Тримата Пинтос» (1821, завършена от Г. Малер през 1888 г).
1861 — Изздигнат е паметник на Вебер в Дрезден.
Синът му - Макс Вебер, написва биография на своя знаменит баща.


ФЕЛИКС МЕНДЕЛСОН БАРТОЛДИ ( 1809 - 1847 )

Феликс Менделсон Бартолди
Феликс Менделсон Бартолди е роден на 3 февруари 1809 г. в Хамбург. Негова е заслугата да открие отново произведенията на Йохан Себастиан Бах, които в началото на 19-ти век почти са били забравени
Диригент, създател на първото висше музикално училище в Германия, и преди всичко гениален композитор, въпреки краткия си живот, един от най-големите на своето столетие.
През 1811 г. семейство Менделсон се премества от Хамбург в Берлин. Там синът на богатото еврейско семейство получава първокласно хуманистично възпитание, уроци по композиция, пиано и цигулка. Още деветгодишен Феликс за първи път е на сцена, една година по-късно започва да композира.
През 1821 г.дванайсетгодишният посещава за първи път великия Йохан Волфганг фон Гьоте във Ваймар, пише първата си опера.
През 1825 отива в Париж, среща се с Росини и Майербер, големите на неговото време, малко по-късно следва в Берлин, един от преподавателите му е Хегел.
Богатство и слава го съпътстват от самото начало.
През 1829 г.започва продължителни концертни турнета в Европа. Лондон и Рим са важни спирки, “иалианската” и “шотландската” симфония са признати по-късно за едни от върховете в творчеството му.През тази година Менделсон дирижира и легендарната премиера на “Страданията на Исус по Матея” от Бах. През август 1835 поема ръководството на известния лайпцигски “Гевандхаус”. През това време изнася концерти в Лондон, където го посрещат като световна звезда. Но нито концертната му дейност из Европа, нито функци на пруски генерален музикален директор не могат да го отклонят от центъра на неговото творчество - Лайпциг.
На 28 октомври 1847 г. Менделсон получава инсулт, на 4 ноември умира вследствие на усложненията му.
Той завещава 400 музикални произведения, симфонии и оратории, хорова и камерна музика. С църковната си музика, и преди всичко с великите си оратории “Павел” и “Илия”, Менделсон и днес е считан за посредник между религиите и изповеданията. Като композитор е бил оспорван през определен период, така например Рихард Вагнер не го е считал за нещо особено, националсоциалистите забраняват изпълнението на неговите произведения в концертната зала. Най-вече на диригента Курт Мазер дължим ренесанса на Менделсон през 70-те години на миналото столетие.
Менделсон е представител на романтизма в музиката. Той е основоположник на програмната концертна увертюра. Известни негови творби са:
• Музика към пиесата на Шекспир "Сън в лятна нощ" откъдето е прочутият "Сватбен марш"
• Концерт за пиано и оркестър,
• Концерт за цигулка и оркестър,
• "Шотландска симфония",
• "Италианска симфония",
• клавирни пиеси и сонати, квартети, кантати и др.
На 25 януари 1858 г. за първи път е изпълнено най-популярното му произведение – “Сватбеният марш”.


РОБЕРТ ШУМАН ( 1810 - 1856 )
 
Роберт Шуман
Роберт Шуман е известен немски композитор и пианист , един от най-видните композитори на романтизма от първата половина на 19 век, както и популярен музикален критик. Интелектуалец, но също така и естет, неговата музика отразява дълбоката личностна същност на Романтизма.
Шуман е роден  в Цвикау, Саксония,  на 8 юни 1810 година. Взима първите си уроци по музика при местния органист. На 10 години започва да съчинява, както хорова така и  музика за оркестър. Посещава гимназията в родния си град.
    През 1828 постъпва в Лайпцигския университет , а следващата година се премества в Хайдербергския. Отначало Шуман искал да стане адвокат, но музиката все го привличала, а и успехите му в занятията по пиано са го накарали да се замисли за кариера като концертиращ пианист.
През 1830 той получил разрешение от майка си да се посвети изцяло на музиката и се върнал в Лайпциг , където се надявал на намери подходящ учител. Стремейки се да стане голям виртуоз, работел с голямо упорство, заради което по-късно го сполетява беда: експериментирайки с механично устройство за укрепване на мускулите на ръцете, си наранил много лошо палеца и мечтите му за професионална кариера като пианист се изпарили.
Тогава   Шуман  сериозно започнал да се занимава с композиране и едновременно с това и с музикална критика. Намирайки помощ и сътрудничество, през 1834 година той        успява да основе едно от най-добрите музикални издания в страната по онова време – „Нов музикален вестник”, чийто редактор бил в течение на няколко години, и в който често публикувал свои статии. Определял себе си като привърженик на новото и борец срещу отживелиците и консерватизма в изкуството.
    По това време   Шуман се влюбил в дъщерята на своя учител - Клара Вик,  обещаваща пианистка. Младите влюбени сключили брак на 12 септември 1840. В този период Шуман написал най-хубавите песни от създаването на романтизма  в музиката (в годината на женитбата си написал около 140 песни).
Годините  съвместен живот на Клара и Шуман протекли щастливо. Родили им се осем деца.  Той придружавал жена си в концертните й обиколки, а тя, от своя страна, често изпълнявала неговата музика. Той продължил да съчинява и да преподава, от 1850 до 1853 ръководил музикалния живот на Дюселдорф. Един ден през 1854 година, след тежка душевна криза , Шуман  се опитал да се самоубие и се наложило да го настанят в  психиатрична клиника ,  където починал на 29 юли 1856.
    Като композитор Шуман е бил отдаден с цялата си душа на романтизма.Той изпробвал силите си в почти всички основни музикални области, включително и в симфонията, операта и ораторията, но основни за него остават пианото и камерно вокалната сфера.
    Песните на  Шуман - кратки или дълги, самостоятелни или обединени в цикли - разкриват цял един нов свят от чувства с удивителна сила и искреност.


РИХАРД ВАГНЕР ( 1813 - 1883 )

Рихард Вагнер
Мащабите на влияние на личността, идеите и музиката на Рихард Вагнер, обхванали различни области на изкуството и социално-политическия живот през 20. век, трудно могат да бъдат сравнявани с тези на други композитори - негови съвременници. Цели поколения го издигат в култ и се стремят да му подражават. Хармоничният и мелодичният му език поставят началото на нови пътища за развитие на музикалното изкуство през следващото столетие и намират своето продължение у Рихард Щраус, Едуард Елгар и редица други композитори. Шарл Бодлер е възторжен негов почитател. Пол Верлен и Стефан Маларме многократно демонстрират привързаността си към Вагнеровите идеи. Творчеството на Томас Ман несъмнено е повлияно също от него, както, според някои изследователи - и картините на Густав Климт, Ван Гог, Пол Гоген. Начало на кариерата
Рихард Вагнер е роден в Лайпциг. Той е едва на няколко месеца, когато баща му Карл Фридрих Вагнер умира. Във формирането на бъдещия композитор основна роля изиграва вторият му баща Лудвиг Гайер, актьор и художник. Началното си образование Рихард получава в Дрезден, където семейството се е преместило временно, а после продължава да учи в Лайпциг. Още от малък проявява интерес към театралните жанрове и в периода 1830-1833 г. прави първите си опити да пише сценична музика.
В средата на 30-те години Вагнер се сближава с група поети и музиканти, които са убедени, че времето на класицизма е безвъзвратно отминало, а изкуството на такива представители на ранния романтизъм като композиторът Карл Мария фон Вебер или писателя Е. Т. А. Хофман, е остаряло и дори реакционно. Те се вдъхновяват от италианското изкуство и от идеите на френските утопични социалисти, отхвърлят католическия мистицизъм и се прекланят пред хедонизма и чувствените удоволствия. Идеите им се оказват близки до светоусещането на Рихард Вагнер и оказват влияние върху някои негови есета от тези години.
В периода 1834-1836 г. Вагнер е музикален директор на пътуваща театрална трупа. Мотивът да приеме тази длъжност е предимно личен - той е влюбен в една от водещите солистки на трупата, Кристина Вилхелмина Планер (Мина). През 1836 г. те сключват брак, който в началото е изпълнен с проблеми и неприятности. От 1837 г. в продължение на по-малко от две години композиторът е музикален директор на театъра в Рига. Именно там през 1838 г. започва работа над операта си "Риенци". Затънал в дългове и поради това с отнет паспорт, Вагнер е принуден да напусне Рига нелегално. Една нощ той, жена му и кучето им успяват тайно да се качат на един малък кораб, отправил се към Лондон. Опасностите на пътуването, морските бури и мрачната, величествена красота на норвежките фиорди, покрай които преминават, са пресъздадени по-късно в операта му "Летящият холандец".
През есента на 1839 г. композиторът е вече в Париж, изпълнен с надежди и с желание да се утвърди. Времената обаче са трудни, а и идеите му не намират отзвук във френската столица. Принуден е да изкарва прехраната си като прави аранжименти и пише публицистични материали. Получава присъда за неизплатени дългове, която, по всичко личи, не е била изпълнена. Все по-често Вагнер се замисля да се върне у дома, в Германия.
Дрезден. "Летящият холандец", "Танхойзер", "Лоенгрин"  
 В периода 1842-1849 г. Вагнер работи като капелмайстор в Дрезден с твърде недостатъчната годишна заплата от 1500 талера. Той дирижира оперни спектакли и симфонични концерти. В задълженията му влиза и композирането на музика за специалните придворни събития. Десетилетието на 40-те години е белязано със създаването на първите му значими опери. След премиерата на "Риенци" в Дрезден, за кратко време са поставени три творби, свидетелстващи по безспорен начин за неговото новаторство: "Летящият холандец" (1843, Дрезден), "Танхойзер" (1845, Дрезден) и "Лоенгрин" (1850, Ваймар).
 Премиерата на "Риенци" на 20 октомври 1842 г. преминава с шумен успех. Творбата е изградена в стила на голямата френска опера и свидетелства, че композиторът владее напълно особеностите  на оперния жанр. Вагнер започва неговото обновяване със следващата си опера - "Летящият холандец". В литературата, посветена на творчеството му, се среща твърдението, че легендата за прокълнатия, скитащ се из морето холандец, Вагнер е чул докато е пътувал от Рига към Лондон. Трудно е да се каже дали това е така, но суровата красота на северния морски път със сигурност е разпалила творческото му въображение. Почти във всичките си опери от този момент нататък композиторът ще използва легендарни сюжети, в които централно място заема идеята за изкуплението. Корабът на Летящия холандец, който никъде не може да намери пристан и покой, потъва в съвършено спокойното море в момента, в който Сента се хвърля във водата, отчаяна, че повече няма да види своя любим. Силата на проклятието е победена от любовта, но пътят към нея минава през смъртта. "Летящият холандец" е и първата опера, в която се очертават посоките на оперната реформа на Вагнер.
Сюжетът на "Танхойзер" е базиран върху средновековна легенда за грешника, в чиито ръце скитническата тояга разцъфва като знак на Божието опрощение, и върху една новела на Е.Т.А. Хофман за състезание на рицари през 13. век. Воден от идеята за синтез между драматично и музикално развитие и поставил си за цел да постигне единна драматургична линия във всички елементи на оперното цяло, до края на творческия си път Вагнер сам преосмисля и преработва народните и литературните източници на своите сюжети.
Още в първите си години като капелмайстор в Дрезден Вагнер подготвя обширно предложение за подобряване на работата, включващо нови серии от концерти, разширяване на репертоара и други. След като чака повече от година отговор, най-накрая му съобщават, че идеите му са отхвърлени. Въпреки административните пречки и откритата опозиция, той все пак успява да осъществи някои от инициативите си, като изпълнението на Деветата симфония от Лудвиг ван Бетовен през 1846 г. и на "Ифигения в Авлида" от Кристоф Вилибалд Глук в негов собствен аранжимент през 1847 г.
По това време Вагнер работи над следващата си опера "Лоенгрин" - още една вълнуваща приказка за борбата между доброто и злото и за невъзможността доброто да царува трайно тук, на грешната земя. В някои отношения в операта могат да се открият връзки с установени оперни структури. Масовите сцени например или зловещата й фантастика напомнят донякъде елементи от голямата френска опера. От друга страна в "Лоенгрин" композиторът развива черти, водещи началото си от предишните му творби: свобода при конструирането на оперните форми, богатство на хармоничния език, постигнато чрез алтеровани акорди и чести модулации, семантика на използваните тоналности, симфонизация на операта и други.
Композиторът е предполагал, че "Лоенгрин", както и предишните му опери, ще бъде поставена в Дрезден. Събитията обаче се развиват по друг начин. Републиканските идеи и революционната вълна, обхванала Европа в края на 40-те години, не подминават Дрезден. А Вагнер е силно чувствителен към всичко, което става около него. Неговите отхвърлени идеи за създаване на немски национален театър и организиране на училище по драма към него, за изборност на директора му, за разширяване мащабите на изява на оркестъра и отделянето му като самостоятелна административна единица и т.н., до голяма степен са отражение на републиканските идеи на епохата. Вагнер държи реч пред видни републиканци, негови статии се публикуват редовно в тяхното списание. След активното му участие в неуспешното Дрезденско въстание, когато пруските ескадрони завладяват града през пролетта на 1849 г., той е принуден спешно да го напусне.
Години на изгнание
 От 1849 г. в продължение на повече от десет години Вагнер живее в Швейцария. В Цюрих той завързва много полезни контакти. Близкото му приятелство с две жени, с едната от които има и шумна любовна афера, му осигурява средства за прилично съществуване - определена сума пари, която дамите му изплащат ежемесечно. Друг негов благодетел и спонсор е търговецът Ото Везендок. През 1853 г. той му осигурява финансова подкрепа за организирането на три концерта с негова музика, подпомага пътуването му до Италия, изплаща натрупаните му дългове, а през 1857 г. му предоставя безвъзмездно малка къща в предградията на Цюрих. Любовта между Вагнер и жената на Везендок - Матилда, която така и не прераства в реална връзка, е пресъздадена от композитора в операта му "Тристан и Изолда".
По време на престоя си в Цюрих Вагнер написва и няколко есета, по-значителни от които са "Изкуството и революцията" (1849), "Художественото произведение на бъдещето" (1850), "Опера и драма" (1850-1851) и други.
През 1850 г. във Ваймар, с активното съдействие на Ференц Лист е представена за първи път операта "Лоенгрин". Вагнер не присъства на премиерата. Той се лекува от кожно заболяване и депресия. Писмата му от това време са пълни с оплаквания от безрадостното му съществуване и мисли за самоубийство. Молбата му за милост към краля на Саксония е отхвърлена. Композиторът се числи към политическите бежанци и не може да се върне в родината си, а някои от неговите роднини там са подложени на преследване.
Към 1853 г. Вагнер завършва текста на "Пръстенът на нибелунга". Година по-късно се запознава с Артур Шопенхауер, чиито философски и естетически идеи оказват влияние върху творчеството му. През 1855 г. прекарва няколко месеца в Лондон и дирижира серия концерти. Враждебното отношение на пресата, високомерието на англичаните и влажният климат го правят дълбоко нещастен. Постановката на "Танхойзер" в Париж през 1861 г. се проваля поради използването й за политическа демонстрация и поради отказа на Вагнер да включи балет във второ действие. Частичната амнистия от 1860 г. му позволява да се върне в Германия и той купува жилище близо до Майнц, а жена си Мина, с която отдавна се е отчуждил, настанява в Дрезден. Там тя умира през 1866 г. Вагнер наема обширен апартамент близо до Виена и го обзавежда луксозно без да жали средства, но поради грозящата го опасност да бъде вкаран в затвора за неизплатени дългове се принуждава спешно да напусне австрийската столица.
  Мюнхен, Байройт. "Пръстенът на нибелунга" 
  През 1864 г. на баварския трон се възкачва 18-годишният Лудвиг II. Страстен почитател на музиката на Вагнер той се превръща и в един от най-големите му благодетели. Той погасява всички дългове на композитора, отпуска му годишна стипендия в размер на 4000 гулдена, предоставя му луксозна къща в Мюнхен и подпомага финансово постановките на следващите му опери, както и първите издания на Байройтския фестивал през 1876 и 1882 г.
През 1865 г. на придворната сцена е представена новата опера на Вагнер "Тристан и Изолда" - още една драма за невъзможната любов, представена на границата между реално и нереално, изследваща полусенките на чувствата чрез множеството лайтмотиви и хроматизирания до крайност музикален език. Не е трудно да съзрем в нея автобиографичен елемент. По времето, когато работи над партитурата, Вагнер се разделя с Мина и преживява увлечението си по Матилда Везендок. В легендарния сюжет той като че ли търси дълбоките основания за собствените си бурни чувства. Голямата любов на композитора е Козима - дъщеря на Ференц Лист и съпруга на диригента Ханс фон Бюлов, от когото има две деца. През 1864 г. Козима пристига при Вагнер в Мюнхен, а през следващата година се ражда първото им дете - Изолда. Връзката им скандализира обществото и след раждането на третото им дете през 1869 г. тя е принудена да поиска развод от съпруга си. През 1870 г. Козима и Вагнер сключват брак. Солидната материална подкрепа, която Лудвиг II Баварски оказва на Вагнер предизвиква множество критики срещу него и активизира противниците му. През декември 1865 г. Лудвиг е принуден от опозицията да помоли композитора да напусне Мюнхен. Вагнер заедно с Козима и децата се установява близо до Люцерн, от където продължава да дава политически съвети на Лудвиг.
През 1868 г. с шумен успех в Мюнхен преминава премиерата на "Нюрнбергските майстерзингери" - единствената опера на Вагнер, която не е с легендарен сюжет и някои от героите й са исторически личности. Това странно на пръв поглед обръщане към историческата реалност има своите основания в политическите и естетическите възгледи на композитора, отразени в литературните му творби от 60-те години и в опитите му да формулира същността на "немския дух". Във финала на операта се прославя обединението на Германия и утвърждаващата сила на изкуството.
През 1869 г., също в Мюнхен, са представени първите две опери от тетралогията "Пръстенът на нибелунга" - "Рейнско злато" и "Валкюра".
 В продължение на години Вагнер мечтае да построи театър, в който да се играят само неговите опери. Благодарение на щедрата финансова подкрепа на Лудвиг II мечтата му придобива реални очертания. Първият камък на бъдещия театър е положен на 22 май 1872 г., рождения ден на композитора, в Байройт. Скоро след това Вагнер със семейството си се премества да живее там. Театърът, който впечатлява с акустичните качества и техническите възможности, е открит през 1876 г. с три цикъла по четири оперни вечери, в които се представя "Пръстенът на нибелунга". Присъства голяма част от музикалния и обществен елит на Европа, императорът на Германия, императорът и императрицата на Бразилия, принцове от редица европейски страни, над 60 кореспонденти от целия свят, включително и от Ню Йорк. Реакциите са разнообразни - от възхищение пред начинанието до остра критика на детайлите. Самият Вагнер не е бил напълно доволен от начина, по който са представени оперите му, но се е надявал, че неудачите ще бъдат преодолени при следващите постановки. Най-важното следствие от първия Байройтски фестивал е, че Вагнеровите опери започват да се играят повсеместно в оперните театри на Европа и Америка. Само през сезона 1877/1878 г. в Берлинската опера са осъществени 223 представления на негови творби.
Тетралогията "Пръстенът на нибелунга" е най-мащабният проект на Рихард Вагнер, над който той работи повече от 20 години. Четирите опери, от които се състои - "Рейнско злато", "Валкюра", "Зигфрид" и "Залезът на боговете", са предвидени да се изпълнят в четири последователни вечери, но в наши дни това изискване не винаги се спазва. Те са обединени от идеите за проклятието, което тегне над златото, за свободната човешка воля, за изкуплението чрез смъртта и за любовта, възможна само в отвъдното. В развитието на легендарния сюжет, в типовете герои и взаимоотношенията между тях се откриват елементи от идеите на Фойербах, Прудон, Шопенхауер, всеки от които в определен период е оказал своето влияние върху естетиката на композитора. Оперите са свързани помежду си не само чрез развитието на действието, но и чрез системата от лайтмотиви, обхващащи цялата музикална тъкан, чрез тоналните връзки и хармоничните взаимоотношения.
Желанието на Вагнер е било театърът в Байройт да се посещава безплатно. Но поради многото средства, хвърлени за неговото построяване и за организацията на първия фестивал той е принуден да се откаже от първоначалната си идея. Въпреки това приходите от билети не могат да покрият разходите и за да намали поне малко загубите Вагнер изнася серия от концерти със свои творби в новооткрития  Royal Albert Hall в Лондон. Освен това сключва договор с Лудвиг II, предоставяйки му изцяло правата върху постановките на оперите му в Мюнхен и Байройт. По този начин става възможна и премиерата на последната опера на Вагнер - "Парсифал" на втория Байройтски фестивал през юли и август 1882 г. Няколко месеца преди това здравето на композитора започва да се влошава. Той страда от сърдечна недостатъчност и с надежда за по-добро лечение през есента на 1882 г. заминава със семейството си за Венеция. Там умира през февруари 1883 г. Погребан е в Байройт.


ЙОХАНЕС БРАМС ( 1833 - 1897 )

Йоханес Брамс
Йоханес Брамс (на немски: Johannes Brahms) е композитор на класическа музика, пианист и диригент, класифициран като представител на романтизма. Смятан е от мнозина за „наследник“ на Лудвиг ван Бетховен и първата му симфония е описана от Ханс фон Бюлов като „Десетата симфония на Бетховен“.
Брамс е роден на 7 май 1833 г. в Хамбург и умира на 3 април 1897 г. във Виена от рак на черния дроб.
Брамс е автор на няколко големи произведения за оркестър, включително четири симфонии всичките в 4 части - най-високият образец в световната музика, два концерта за пиано, Концерт за цигулка, Двоен концерт за цигулка и чело, както и на голямото хорово произведение Ein deutsches Requiem (Немски реквием). Творчеството на Брамс е също богато на вариации, най-известните от които са Вариации и фуга по тема от Хендел, Вариации по Паганини и Вариации по тема от Йозеф Хайдн. Той е автор и на композиции за пиано, струнни квартети и квинтети, както и на над 200 песни. Брамс никога не е писал опери, нито характерните за 19 век тонални поеми.
Когато Йоханес Брамс написва първата си симфония, един от съвременниците му подхварля крилатата фраза,че тази творба е сякаш десетата симфония на Бетховен. Деиствително Брамс ,както никой друг от съвременниците си ,остава верен на класическата традиция. Но в неговата музика се разгръща и лиричната пълнота,емоционалната непосредственост на романтизма, в нея се възраждат и някои от строгите възвишени образи на Баховата епоха. Немският композитор се отличава с особено богатство на музикалното мислене, с дълбочина, която се долавя най-ясно в големите му симфонични и сонатни произведения.


РИХАРД ЩРАУС ( 1864 - 1949 )

Рихард Щраус
На 8 септември 1949 г. в Гармиш Партенкирхен умира Рихард Щраус, известен немски композитор и диригент, представител на късния романтизъм. Той е роден на 11 юни 1864 г. в Мюнхен в семейството на музикант. Прави първите си опити да композира на шест години, а от малък има възможност да присъства на репетициите на кралската опера на Мюнхен и да получи професионални напътствия от помощник диригента.
През 1882 г. записва философия и история на изкуството в Мюнхенския университет, но година по-късно напуска и заминава за Берлин. Там започва да работи като помощник диригент на Ханс фон Бюлов. Творбите му от този период са консервативни и следват Роберт Шуман и Феликс Менделсон. Стилът на Щраус се променя, когато среща известния композитор Александър Ритер, който му помага да се отърси от консерватизма. През 1889 г. е премиерата на първата му симфонична поема “Дон Жуан”, посрещната с противоречиви оценки от публиката.
През септември 1894 г. Щраус се жени за сопраното Паулине Мария де Ана, известна със своята надменност, сприхав нрав, ексцентричност, но бракът им е щастлив. В края на XIX век композиторът се обръща към операта, но първите му опити са без успех. Триумфът идва през 1905 г. със “Саломе”, базирана върху пиесата на Оскар Уайлд и разработена с типичния за Щраус музикален дисонанс. Следващата му опера “Електра” е създадена в съавторство с поета Хуго фон Хофманщал, а дисонансът в нея е задълбочен.
Голям успех имат и оперите “Кавалерът на розата “ (1910 г.), “Ариадна от Наксос” (1912 г.), “Арабела” (1932 г.), композиране с връщане към класическата хармония. Макар и аполитичен, през 1933 г. Щраус е назначен за директор на Държавното музикално бюро по време на Третия райх, което слага петно върху биографията му.